84

– Аха, след няколко десетки години, при това не при нас, а у техните потомци, – Андрей със смях кимна към Ариман и Велиар. – А у нас през това време, както казва моя баща, на масата все още ще си стои само един пепелник.

Приятелите ми печално се разсмяха. По време на нашия разговор постоянно долитаха различни фрази от разговора на по-старшите ни приятели с Ариман. И тъй като нашия печален смях утихна бързо, потапяйки ни в картинката на нашето не особено перспективно бъдеще, ние отчетливо чухме думите на Ариман.

– …“Homo faber„ – човека – производител, така се нарича съвременният човек в наши дни. И това е справедливо… На човешката натура и е присъщо да проявява любопитство към загадките на света. Логично и стремежа да ги разгадае. Дори самото търсене на отговора на дадените въпроси говори за желанието на човека да живее по-добре…

– Да-а-а, да живее по-добре, – Андрей повтори думите на Ариман и шеговито произнесе: – В нашия случай това „по-добре“ постоянно изглежда както онзи виц: „Тъкмо започнахме да живеем добре и парите свършиха“.

– Аха, винаги се случва така, – потвърди със смях Славик. – Направо някакъв хроничен недостиг!

– Не е хроничен, а наследствен, – уточни Костик. – Недостига на пари е такава болест, която се предава по наследство.

Всички се разсмяха.

– Което си е вярно, си е вярно, – кимна Андрей. – И живота така си минава в това лудо препускане след парите. А е толкова кратък.

През това време чухме кратко стихотворение от Ариман.

„Вятъра разпръсна розовата дреха.

Славеят наслада в градина намира.

Наслаждавай се и ти, розата – е миг.

Шепне тя: „Наслаждавай се! Умирам…“

– О! – изтръпна Костик. – Та това е Омар Хаям. Я ела на сам…

И Костик побърза да се присъедини към слушащите Ариман, изоставяйки нашата групичка. Татяна гледайки на бър-