190

Когато Ариман замълча, във въздуха се понесе тържествена тишина. Ние вървяхме, очаровани от това великолепно стихотворение. Първи наруши проточилата се тишина Виктор.

– Колко силно стихотворение, никога досега не го бях чувал.

– О, във вашия живот ще чуете още къде-къде по-силни неща, млади човеко. Най-главното е да се научите да вниквате в чутото, а не просто да слушате, – подчерта Ариман.

Намирайки се под силното въздействие на този стих, нашата групичка не усети как бе стигнала до своята крайна цел. Продължихме да вървим, съхранявайки мълчание чак до догарящия огън. Най-удивителното беше, че до огъня седяха не само двамата матроса, които по заповед на Ариман охраняваха нашето „супер ценно“ имущество, но и изостаналите от нас още на крайбрежния път Сенсей и Николай Андреевич. И съдейки по това, че допиваха своите чайове, мога да предположа, че им се е наложило да ни чакат дълго. Но дори и равният път да изглеждаше заобиколен, по него те стигнаха много по-бързо отколкото ние по прекия.

– Ама че парадокс! – разсмя се Женя, забелязвайки Сенсей до огъня. – А ние си мислихме, че сте изостанали безнадеждно!

– Йордекът също мислел, – добродушно отговори Николай Андреевич, – и му хвръкнала главата.

– Да, век живей, век учи, – шеговито добави Стас.

– А на нас ни се стори, че свивайки от пътя, съкратихме разстоянието?! – на свой ред произнесе удивено Виктор. – А пътят се оказа и по-дълъг, и по-труден. Само ако знаехме…

Женя се почеса по тила, и изобразявайки умно изражение, произнесе:

– Само ако разумът знаеше какво го очаква занапред.

Всички се разсмяхме и когато смехът утихна, Сенсей проговори:

– Соломон веднъж казал: „Видях, че мъдростта е по-полезна от глупостта, както светлината е по-полезна от тъмнината… Но тутакси разбрах, че една е участта, която застига и