193

Всичко това беше много интересно и необичайно за мен.

Въздухът наоколо стана някак си необикновен, все едно се бе сгъстил. Но най-много ме порази тишината, която цареше наоколо. Нямаше я нито музиката, нито веселбата на моите приятели, не се чуваше дори шумът на морските вълни. Наоколо беше подозрително тихо, все едно всичко и всички на този свят бяха измрели. Това пораждаше в мен странна смесица от чувства, сякаш всичко бе мъртво, аз разбирах, че е живо, но без да живее. Всичко бе живо и неживо едновременно.

Вдигнах глава и погледнах към огромното небе. То беше обсипано с ярки звезди, все едно върху кадифена картина някой бе разсипал блестящи диаманти. Тази красота и космическа хармония ме вдъхнови още повече. Погледнах към морето. В тази черна зейнала бездна яхтата на Ариман светеше така, все едно бе самотна безжизнена звезда. Дори самата аз се удивих на това сравнение. Но чак след това разбрах, че наистина беше безжизнена. Там нямаше никого, нямаше ги нито моите приятели, нито матросите. Не се чуваше нито музика, нито разговори. Все едно никога не е имало живот на нея. Необикновена бе не само тишината, но и усещането за време. По-скоро времето като такова напълно отсъстваше. Все едно това понятие изобщо не е съществувало, все едно се бе изгубило в скритите кътчета на вечността, без да остави и следа от своето съществуване.

От това необикновено чувство на замръзнал миг, който се бе разпънал в цяла вечност, ме побиха тръпки. Всичко беше някак неестествено, все едно бях попаднала в съвършено друга реалност: и близка, и далечна, до болка позната, родна и в същото време чужда, запленяваща със своята свежест, безвременна абсолютна тишина. Бях просто очарована от този привидно обикновен, но съвършено чудноват и различен свят. В този момент чух глас.

– Родът идва и си отива, а земята остава вовеки. Слънцето изгрява, след това залязва и отново бърза към новия изгрев… Всички реки текат към морето, но морето не се препълва; след това отново се връщат към мястото, от където извират,