194

за да потекат отново… Каквото е било, ще бъде: каквото се е случвало, ще се случи, и няма нищо ново под слънцето… Няма спомен за миналото; както и за това, което ще се случи, и няма да имат памет тези, които ще се появят…

Отначало ми се стори, че този глас се лее някъде отгоре, все едно падаше от звездите. Вдигнах своята глава, но освен светлината на звездите, не видях нищо друго. После ми се стори, че изниква изпод краката ми, но под краката си имах само пясък. След това почувствах, че гласът ме заобикаля от всички страни и започнах да се оглеждам. Но където и да поглеждах, виждах само тъмнина. И само последните думи ми показаха къде се намира източникът на звука. Едва сега забелязах догарящия огън на брега на морето, до който седяха Сенсей и Ариман. След като ги видях се зарадвах. Но веднага след като направих една крачка, целият свят се напука. Чу се някакъв неестествен рязък звук, приличащ на хрусване, на разкъсваща се тъкан разреждане на електрически ток. Веднага потекоха някакви неестествени звуци, ту ясно, ту приглушено. Носеха се така, все едно бурен вятър се опитваше да се намуши през пукнатина на стъкло. Светът се раздели на две. С усилие на волята опитах да се съсредоточа, за да разбера тези звуци и да превъзмогна счупената нереална реалност. Удивително, но успях. Концентрирайки вниманието си, започнах да чувам откъси от разговор, а след това и целият странен разговор.

– Ригден, само ако знаеш колко се уморих, – прозвуча неестествено чист глас, съдейки по всичко – този на Ариман. – Едно и също нещо, ден след ден. Никакво творчество сред тази сивота.

– Тогава, ти Абраксас, си свършил своята работа прекрасно, – прозвуча в отговор мелодичния глас на Сенсей.

– Отдавна не ми се налага да се трудя, – гласът на Ариман от задушевен се превърна в печално осъждащ. – Толкова много „Ентусиасти“ вече има, че професионалистите отдавна няма какво да правят тук. Умирам от скука дори като гледам всичко това. И ти още се надяваш, че от този проект можеш да изстискаш нещо?