195

– Все още е възможно да се получи нещо. Та нали замисълът на Отеца е неизповедим, а промисълът на Неговата воля неизчерпаем.

– Не зная, Ригден, не зная… Частта от цялото затова е част, защото в своята индивидуалност повтаря характеристиките на цялото. При такива условия и доминация на материя едва ли частицата може да стане цяла единица, още повече в края на самия проект.

– Дори и при такава конюнктура, частицата има шанс да стане цялостна, – проговори Сенсей.

– Е, да, особено при неглижирането на случващото се, шансът й ще се равнява едно на един милиард, – с насмешка произнесе Ариман.

– Нека бъде така, но все пак за нея това е реален шанс, – замислено отговори неговият събеседник.

Възникна кратка пауза. Аз стоях затаила дъх, страхувайки се да помръдна и да изгубя своето внимание, благодарение на което така отчетливо чувах този разговор, все едно през малък звуков отвор в пространството.

– Едно ме утешава, че на цялата тази глобална лудост й наближава краят, – произнесе Ариман. – Струва ми се, че си губим времето за тези реални шансове. Прекалено много сили и средства ни костват, а резултат – никакъв.

– Може и да си прав, но…

– Разбира се, че съм прав! – твърдо заяви Ариман. – Та нали вече съм изучил цялата тази структура надлъж и нашир. Вие доста рядко се мяркате тук, а аз и за миг не мога да се откъсна. Само си спомни предишния проект!

– Да, тогава всички бяха затрупани с работа.

– Тогава и резултатът беше на лице. А тук? Провал… Така че едва ли ще успеем да изстискаме от него нещо, – и след като помълча, добави тъжно: – Колко ми омръзна всичко това, само ако знаеш. Уморих се от всички тези безкрайни експерименти. И защо ни бе нужно изобщо да започваме всичко това? Колко добре си беше преди.

– И чия беше идеята?! Кой те караше, Абраксас? Сам поиска!