216

Виктор. Компанията се усмихна неволно, поглеждайки към Женя, но след това сериозните ни погледи отново се насочиха към Сенсей.

– М-да, – тъжно въздъхна Виктор, – мислехме си, че нищо не може да ни отклони от духовния път. И хоп, поведохме се като последните… Сенсей, прости ни…

– Нищо приятели, – добродушно произнесе Сенсей. – Вие сте само хора. Щом осъзнахте всичко това, то всичко е за добро и идването на Ариман не е било напразно… – Сенсей помълча известно време, гледайки към нас с някакъв замислен, благ поглед, а после весело произнесе: – Добре, вадете този щраус, да отиваме да се къпем!

Нашата дружина все едно оживя. Лицата на всички живнаха, изчезна отпечатъкът на страха и вътрешното страдание. Тези простички човешки думи значеха толкова много за нас. За кой ли път бях поразена от Същността на Сенсей. Как успя дори в тази ситуация да остане истински Човечен. В този ред на мисли излиза, че с вчерашното си поведение и глупави желания ние просто го предадохме, предадохме себе си и своето духовно начало. Но ако последното се крепеше на собствената ни съвест, то по отношение на Сенсей, тази необикновена Душа, действително се чувстваше неловкост, дори душевна болка за това „свинство“ и проявен егоцентризъм от наша страна. Това още повече тежеше, от колкото собствените вътрешни неуредици.

А Сенсей просто взе и прости. Дори не даде вид, че се е случило нещо особено, че се е обидил или е недоволен от нещо. Ако на негово място беше някой друг, сигурно най-малкото щеше да ни чете конско три часа, а най-много да ни бе натирил по-далече с всичките тези наши колебания и завихряния. И щеше да е прав! Но така сигурно би постъпил някой обикновен човек, но не и Сенсей! Той направи тъкмо обратното, отнесе се към нас с разбиране, все едно грижовен родител към палавите си деца. Произнесе едва няколко думи, добри и топли, но такива думи, които не само ни помогнаха да осъзнаем същността на нашата грешка, но и стоплиха нашите души. И в тази негласна прошка се кри-