221

га, след като се хванах за плавника, Сенсей игриво плесна по водата, а делфинът излетя от място и се понесе успоредно на брега. Така се вкопчих в него от страх, все едно това бе моята последна надежда за оцеляване. За мое учудване делфинът плуваше равномерно, оставяйки своята перка над водата, загребвайки само с мощната си опашка. Моето тяло се носеше отстрани все едно беше торпедо и така пореше водата, че зад мен се образува цял облак от капки вода. От страх чак притворих очи, оставяйки само две малки цепки за ориентация. Ние летяхме с такава скорост, че аз, честно да си призная, се уплаших не на шега. Започнаха да ми минават мисли от рода: ами ако сега му хрумне нещо друго? Как тогава да го „помоля“ да обърне? А ако изведнъж реши да отпраши навътре в морето и не успея да доплувам до брега! Общо взето от целия този панически коктейл от чувства и мисли на моето Животинско начало и този невероятен „воден пилотаж“, ако косите ми не бяха мокри, то със сигурно щяха да се изправят от ужас.

Делфинът продължаваше да се носи по морския простор със своя човешки „багаж“, но най-веселото тепърва предстоеше. Моите най-лоши опасения започнаха бързо да се сбъдват. Изминавайки известно разстояние, делфинът плавно започна да свива навътре в морето. Тогава моментално сработи моят инстинкт за самосъхранение. Пускайки плавника, започнах да плувам с все сили към брега. Но, в сравнение с полета ми на гърба на делфина, скоростта, с която плувах, ми изглеждаше все едно бях мързелива костенурка тътреща се по земята.

Но изглежда делфинът нямаше намерение да се отказва от мен и да ме оставя сама. След като се обърна по посока на Сенсей, той плавно се приближи от дясната ми страна, все едно ми предлагаше своята помощ. Тогава се хванах за плавника му с една ръка и като по команда отново се понесохме в обратно към Сенсей. По време на своята водна разходка ми се наложи да се набера и да се хвана и с другата ръка за перката. Чудех се откъде това същество има толкова сили?! Връщайки се към нашата изходна позиция всички