226

На което Женя отговори, имитирайки гласа на старец:

– Животът като те прискрипе и с фалцет ще запееш! Къде ще се денеш от неговите мощни клещи?! Целият може да е един такъв никакъв, но си е мой роден.

Компанията ни се разсмя, а Стас добави:

– Да не си падаш и мазохист?! Не знаех, не знаех. Ето как по време на такива почивки се изясняват всички лични приятелски качества.

– Не, наистина, Женя как се чувстваш? – попита делово Николай Андреевич. – Поне малко олекна ли ти от „тежката сутрин“?

– Всичко е наред, докторе, – отговори той. – Симптомите вече минаха. – И, улавяйки ловко една муха, кръжаща около него, добави: – Останаха само клиничните проявления.

Докато по-големите от групата си разменяха шеги, по-младата част започна тихичко да си говори за нещо. А аз, омитайки всичко що имаше в моя периметър, хвърлих гладен поглед към стоящите по-далеч от мен доматче и краставичка, до които не можех да стигна. Тогава забелязах, че повечето от приятелите ми не бяха пипнали храната пред тях, а Татяна дори наля масло в огъня, произнасяйки:

– Ех, сега ако имаше малко хайверче от златното бурканче на Ариман!

– Или в най-лошия случай някоя от онези салатки, – размечтано добави Костик.

– Или шишче от акула, – добави Андрей. – Да, Ариман имаше първокласна храна, не като това тук.

Момъкът придирчиво кимна към масата.

– Не ми говори, – продължи Татяна и изкривявайки лицето си, ме попита: – И как можеш да изядеш всичко това? – Аз? – с удивление произнесе моята особа. – С огромен апетит! И с какво тази храна не ви харесва? Всичко е свежо и вкусно.

– Хъм, вкусно, – отвърна тя с високомерен тон на ерудит и заяви. – Трябваше вчера да опиташ онази храна, докато имаше такава възможност. Тогава щеше да разбереш разликата!