227

– И тази храна си е много добра! – весело отговорих аз, опитвайки се да разредя тягостната атмосфера сред моите връстници.

– „Ех“, – многозначително произнесе Костик и отново се отдаде на спомени за вчерашния ден. – Само каква яхта имаше! Аз също ще притежавам такава някога.

– Да бе, мечтай си, – произнесе Славик. – Знаеш ли колко пари трябва да изкараш, за да си позволиш това чудо!

На което Костик отговори с надменен тон:

– Не трябва да се унижаваш до нивото на роба! Вярвай в себе си! Тогава ще изникнат и възможностите.

Честно казано, не очаквах да чуя подобно нещо от Костик и с усмивка добавих:

– Да, колко бързо възприе философията на Ариман.

– Философията? – наежи се Костик. – Това е животът, ако още не си разбрала! Това е реалността! И трябва да се използва, докато човек е жив. А тъкмо всичко останало е философия!

Погледнах в очите му с надеждата, че това е само шега, но срещнах такъв студен и пронизващ поглед, че не пожелах да отговарям нищо. Макар че виждах неговото очакване да получи отговор, най-вероятно, за да излее своето недоволство. Но чувствах, че ако произнеса дори и думичка, това ще доведе до конфликт и озлобление. И за какво ми е да го провокирам? Костик не е лош човек. Просто все още не бе осъзнал напълно какви мрежи бе опънал вчера Ариман, а той като глупаво врабче успя да се заплете в тях. Да го убеждавам в обратното нямаше да донесе никакъв резултат, тъй като все още смята, че е волна птица. В края на краищата всеки прави своя избор в живота и след това сам отговаря за него.

Аз тихо сведох своя поглед към чинията и продължих да се храня мълчаливо. Костик, така и без да получи своя отговор, още веднъж повтори настойчиво:

– Да, именно философия!

Но не последваха никакви възражения. Татяна въздъхна замечтано и произнесе: