228

– Ех, каква страхотна яхта има само! И какво обзавеждане!

– Към хубавото бързо се свиква, – отбеляза Андрей.

– Не ми говори, – отвърна Татяна. – След такъв разкош, като погледна на този мизерен лагер и…

– Точно така, мизерен, – самодоволно произнесе Костик, оглеждайки се настрани с недобър поглед. – Хайде да отидем да се изкъпем. Че ако поседя още малко на тази трапеза ще ми се догади от вида на тази храна.

Всички кимнаха в знак на съгласие и започнаха да се вдигат от нашата импровизирана маса.

– Отиваме ли?! – попита Татяна, обръщайки се към мен.

– Не, аз ще остана, – с усмивка произнесох. – За разлика от Костик имам крепко Сибирско здраве.

И макар да се бяхме разотишли мирно, на душата ми й лежеше тежест. Но не си позволих да се разстройвам за такива дреболии. Отпъждайки всички свои лоши мисли по-далеч, потърках доволно ръце в очакване да опитам от бисквитите и бонбоните. Напълвайки една чинийка със сладости, за да не се протягам по сто пъти, приседнах по-близо към групичката със старшите момчета, оглавявана от Сенсей.

Николай Андреевич погледна колко храна бях си взела и ме посочи за пример:

– Ето, виждате ли как трябва да се яде! А вие… не желая, мерси, пардон!

– Правилно, – весело се съгласи с него Стас. – На нея й е необходимо! Ако я духне вятърът ще отлети като перце, а и делфините изстискаха от нея последните килокалории.

Нашата група се разсмя. А Николай Андреевич като грижовен родител продължаваше да настоява момчетата да хапнат поне малко. На което Виктор отговори шеговито вместо всички:

– Не, благодарим, докторе, не ни насилвайте. Изобщо нямаме апетит! Вчера така се наариманихме, че днес храната предизвиква ответна реакция в нашите стомаси, точно както историята с раците при Женя.

– Какво, какво?! – подскочи Женя, видимо неуспял добре да разбере какво каза Виктор, от което цялата група се раз-